„Как е бебето?“– Добре. А аз? Аз съм бурито от остатъци от енергия.

„Как е бебето?“ – ако получавах по един лев всеки път, когато някой ме попита това, щях вече да имам фонд „почивка на Малдивите“ (и щях да съм на Малдивите, а не да пиша това с бебе, висящо на крака ми).

Отговарям автоматично: – „Добре е.“ (Истинският отговор: „Добре е, за разлика от мен, аз съм бурито от остатъци от енергия, увито в одеяло, леко нацапано с мляко и трохи от бисквити.“)

Реалността зад „добре е“

Срещаш познат в магазина:– „Ооо, как е бебето?“ – „Супер!“ – усмихвам се, докато се опитвам да си спомня кога за последно съм се къпала. (Вероятно преди седмица. Или преди два бебешки растежни скока – времето е относително в тази реалност.)

Следва порой от въпроси: Спи ли? Яде ли? Расте ли? Усмихва ли се? (А за мен никой не пита – Спя ли? Ям ли? Растa ли? Усмихвам ли се?!)

Сънят – къде го дават това чудо?

Да имаш бебе означава да развиеш способността да спиш в епизоди от по 27 минути, прекъснати от:

• плач,

• смяна на памперс,

• изненадващо нощно „парти“ в 03:00 ч.

(Той не е буден. Не. Той е в екстаз. Танцува на въображаема музика и гледа тавана, сякаш вижда там смисъла на живота.)

Тялото ми вече не знае дали е ден, нощ или странен междинен режим „приготви мляко – веднага“.

На теория спим. На практика - сънят е на теферич:

• 3:14 ч. – смяна на памперс

• 4:02 ч. – спонтанно нощно „парти“ и разговори с тавана

• 4:27 ч. – бебето пак яде

• 6:25 ч. – аха да задремна и… алармата за градината на каката

Храненето – спорт за напреднали

Помните ли как преди ядяхте топла храна? Аз също… смътно. Сега закусвам с две глътки студено кафе и половин кроасан, отхапан от 4-годишната ми дъщеря („Не искам го, мамо, дояждай го ти.“).

Обядвам правa, докато люлея количката с крак, защото седенето предизвиква „аларма“ в бебето. А вечерята… ако стигна до вечеря, значи се е случило някакво чудо.

(И пак – „Как е бебето?“ – добре е, той прихапва на всеки час. Аз? Аз мисля да започна да ям памперси – поне са под ръка.)

Хубавото от цялата работа е, че вече мога да:

• правя кафе с една ръка,

• пращам съобщения с бебе в скута,

• чистя кухнята с крак, докато с устата държа биберон. (Ако това не е олимпийски спорт – трябва да бъде.)

• да успокоя бебето, докато обяснявам на дъщеря ми защо не може да си облече хелоуин костюма август месец за градина. (Всичко това – преди 08:00ч. сутринта.)

Истината, която не казвам на глас

Истината е, че въпреки умората, миризмата на мляко и странния ми нов „стил“ (пижама отдолу, риза отгоре – защото все пак имам Zoom среща), аз съм щастлива. Щастлива по онзи странен начин, който само родителите разбират – когато едно усмихнато бебе и смях на дете ти връщат сили, за които не подозираш, че съществуват. Да, аз съм бурито от остатъци от енергия. Но това бурито е увито в любов. И много, много кафе.

FAQ за майки-бурита в реално време

1. Нормално ли е да съм толкова уморена? - Да. И още как. Това не е мързел, а режим „оцеляване“.

2. А защо никой не пита как съм? - Защото светът още учи, че бебето и майката са две отделни същества. Ти може да ги научиш първа.

3. Мога ли е да искам пауза? - Не просто можеш – задължително е. Един дъх – и се връщаш пак в битката.

4. Може ли да съм щастлива и изтощена едновременно? - Може. И точно това е майчинството.

5. Ще стане ли по-лесно? - Ще стане. Но преди това ще оцеляваме заедно. И ще пием още малко кафе.

Послание към всички бурита там навън

Ако някой те попита „Как е бебето?“ – отговори честно. Кажи „Добре е. Аз съм малко зле, но сега така трябва да е.“ Не се преструвай, че всичко е розово. Майчинството е палитра – има розово, но има и сиво, и кафяво (особено в памперсите).

И когато чуеш „Ще мине“ – повярвай. Ще мине. Но преди това ще се посмеем и ще си поплачем заедно.