Рожден ден - мини G7 на майките

Атмосферата

Класическа неделя - детски рожден ден! От онези с балони, захарен хаос и ехото на "Happy birthday to you" в три различни тоналности. Влизаме в детския кът - аз, дъщеря ми и подарък. Бях първата след майката на рожденичката, но постепенно се появиха и те - другите мами на деца от групата. Онези познати лица, с които не се чувам през седмицата, не си пишем, не си знаем рождените дни, но като се видим почти винаги научавам някоя история от детската градина, свързана с моята дъщеря, за която не съм и предполагала.

Та, стоим си ние, майките, с кафета на масата и плата с разядки, които никой не докосва, усмихваме се нервно и се опитваме да изглеждаме, сякаш контролираме положението - Не го контролираме. Рожените дни на деца от детската градина са като социално събитие от ранга на родителски G7 форум - не всички са поканени, но дори петте майки които са, успяваме да сложим на масата пет различни вида тревожности и сто теми, които се сменят по-бързо от детските истерии. Докато децата скачат в топките, ние скачаме между темите.

София - задръствания, имоти и извънкласни занимания

Първият разговор винаги започва невинно: „Вие в кой квартал живеехте?“ В София това не е просто въпрос за локация. Това е социална декларация, лека престрелка и момент на тактична самооценка.

-„Ааа, ние сме в Симеоново, ама само временно, докато завърши строежът на къщата.“

-„Ние вече я построихме.“

-„И ние искаме да си купим къща“

И така говорим за локация, квадратура, майстори, цени и правим икономически анализ на имотния пазар в София, сякаш сме в бизнес среща с малко повече трохи и розови фиби по масата. За децата почти не говорим – освен когато трябва да оправдаем защо сме избрали даден квартал: „Ами, има хубав парк, има чист въздух.“ (Нищо, че последно сме били в парка, когато още бутахме бебешката количка.)

Накрая стигаме до ключова тема - колко време ти отнема да стигнеш до градината, а до извънкласните занимания. Темата е толкова сериозна, че почти си правим протокол. И тук започва едно тихо, но безмилостно съревнование, което никой не признава.

-„Сина ми ходи на английски, роботика и плуване, а дъщеря ми на балет“, казва една майка, докато вдига чашата си с кафе като медал.

-„А ти как успяваш да ги водиш на всичките тези занимания?“ – пита друга.

Въпрос, който никоя от нас не успява да отговори - води детето на градина и на занимания, стой по час в задръствания, изчисти, сготви и опери вкъщи, но не забравяй, че трябва и 40 часа да работиш в седмицата - в офис, от 8 до 17ч. Ние се смеем, но някъде между шегите се усеща и онази типична майчина тревожност - дали правим достатъчно, дали им осигуряваме „добър старт“, дали няма да ни съдят другите родители в бъдеще, че не сме ги записали на роботика на 5 години. Но се усеща и друго - онази майчина съпричастност, че всички даваме най-доброто, дори когато сме на ръба и сами не знаем как изобщо се справяме.

Детски интриги и ранна романтика

След като сме покрили имотния пазар и допълнителните дейности, разговорът естествено преминава към вътрешната политика на детската градина. Това е свят, в който любовта се случва за минути, а драмите се разиграват по-често от турски сериал.

-„Едно момче завело дъщеря ми в банята и я целунал по устата. Как така ще дава да я целува?“

-„Ужас! Къде е била госпожата? Моят пък каза, че вече не харесва толкова Ели, защото сега харесва Сияна, ама тя пък вече си има вече друго гадже в групата.“

-„Дъщеря ми пък вече е годеница... Подарил е пръстен, моля ви се.“

-„Абе, той е гадже и на моята дъщеря, ама пръстен, слава богу, още не е получила.“

Кимаме сериозно все едно обсъждаме важни международни отношения, а не петгодишни любовни афери с лепило и пластилин. И въпреки, че ни е смешно, аз тайничко си мисля, че ако продължава така, до първи клас ще има разводи, попечителски права и споделени плюшени мечета.

Децата живеят собствен тийнейджърски живот. Днес целувка в банята, утре профил в Тиндър. В детската градина всяка седмица има нови „годеници“, размяна на гаджета и драматични „кой кого харесва“. А госпожите? Може би просто си стоят отстрани, преглъщат кафето си и се питат защо не са станали библиотекарки.

Искам да пораснат, ама не искам

Следва тихата част от срещата - онзи момент, когато всички леко се уморяваме от собствените си истории и просто... започваме да си казваме истински неща. Гледаме ги нашите деца в детския кът - крещящи, доволни и вече с изрисувани ръце и лица, а аз си въздъхвам на глас:

-„Искам вече да пораснат!“

-„И това го казвам често – ама после като ги видя как спинкат - сгушени, меки и завити, си викам ‘айде да не порасват’.“

Всички въздишаме в синхрон. Ето това е майчинството в едно изречение: между „Не издържам вече!“ и „Само още малко да си ми бебе.“

-„Много ме плаши идеята, че скоро ще е ученичка. Толкова бързо растат...“

Смеем се, но очите ни омекват. Говорим за първите приятелства, първите раздели и първите целувки в банята; за първите предизвикателства, състезания и подготовка за училище. Ние, големите, се оказваме също толкова чувствителни, колкото и децата. Растежът боли и за двете страни. Седим на масата - уж спокойни, уж сме тук само да ги гледаме, а реално обсъждаме съдбата на човечеството - нашите деца.

Непознатите майки – по-близки от старите приятелства

Когато децата вече са изморени и щастливи, а тортата е изядена, ние седим в тишината след бурята. Преди 5 години, социалните ми контакти изглеждаха така:

• вечеря с приятелки;

• коктейл след работа;

• драма, смях, музика, червило.

Днес?

Социалният ми пик е, когато майката на Петя ми изпрати снимка на бележката с менюто за седмицата в детската.

Вчера не можех да отговоря на съобщение от близка приятелка, защото просто нямах енергия. А днес, с тези жени, с които споделям само детската градина, говоря повече и по-истински. Без филтър. Без поза. Просто така - в паузите между „Кой си разля сока?“ и „Не се катери там, моля!“

Може би защото тук няма нужда да обясняваш. Всички знаем колко е трудно. Всички сме били без грим, без сън и без сили. Споделяме умората, смеха, историите за банята, паданията и любовните драми между 5-годишни. И разбираме, че това е същността на майчинството: малки радости, малки катастрофи и голямо разбирателство между хора, които никога не са сами.

Майчинството има странен начин да ти подари нови приятелства - без големи драми, без обща история, просто чрез общо преживяване.

Детския кът може да изглежда като хаос от шум и цветове, но за нас, майките, това е мини оазис - място, където можеш да бъдеш себе си, без да се преструваш на организирана, спокойна и в кондиция.

Може би не знам какво работят тези жени или как се казват съпрузите им, но знам, че ако детето ми си удари коляното, те ще донесат мокра кърпичка преди аз да реагирам.

Истинската майчина близост може би не идва от стари приятелства, а от споделената умора и искрените разговори между два детски писъка. Майчинството е постоянен рожден ден – шумен, хаотичен и пълен с трохи по пода. Няма ред, няма перфектност. Но има съучастници. И докато децата растат, а ние броим кафетата си и времето до лягане, си даваме сметка, че сме част от едно и също племе – това на жените, които оцеляват с усмивка, самоирония и малко торта по косата.

И така, рожден ден номер (кой вече брои?) приключи успешно. Детето е щастливо и доволно, а аз еможионално презаредена - и готова за следващата имотна драма и следващото събиране на групата.