Ментално здраве? Това да не е балет за богаташи?

Все по-често ми се случва да се чувствам недостатъчна. И не толкова заради това, което правя или не правя, а заради думите на по-възрастните около мен – родители, баби, лели, съседи. Те все имат готова реплика:„Ние едно време нямахме време за депресии! Нямаше психолози, нямаше бърн-аути, нямаше паник атаки. Имаше работа – и тя лекуваше всичко.“

И колкото и да ми се иска да се усмихна и да подмина, тези думи често заседават като камъче в обувката ми. Карат ме да се запитам: „Наистина ли аз нещо не съм наред? Толкова ли сме разглезени, ние младите?“

Спомените за „силните жени“

„Ние едно време нямахме време за депресии! Бере се грозде, прави се вино, ракия, готви се, шие се, пере се на ръка, деца се гледат – и всичко това със счупена чешма и три болни прасета!“

Така звучеше баба ми, когато ѝ споменах, че психически не съм добре.

„Психически?!? Ами ще ти мине като изпереш на ръка чаршафите. Всичко минава с пране.“

И дълго време ѝ вярвах...

Защото нали, ако е оцеляла тя, ако е оцеляла и майка ми, ще оцелея и аз.

Но времената са различни...

Когато ние, децата на 90-те, растяхме, често живеехме в големи семейства – по три или четири поколения под един покрив. Имаше винаги кой да нагледа детето, кой да сготви супата, кой да помогне с прането. Майката беше уморена, но никога не беше сама.

Днес ситуацията е различна. Повечето от нас сме самостоятелни, в отделни апартаменти или в друг град, понякога и в друга държава. Нямаме онази „мрежа за безопасност“ от баби, лели, съседки, които винаги са наоколо. И не, това не значи, че сме по-слаби. Това значи, че сме по-сами, но по-адаптирани. И това е нещото, на което по-възрасните не обръщат особено внимание, когато ни укоряват или дават съвети.

Майчинството не е само розова количка и фотосесии

Винаги съм слушала за „едно време“ и много дълго вярвах, че щом бабите ми и майка ми и лелите ми не са мрънкали, значи не е било чак толкова трудно да си „мама“, но после се роди детето, после второто. И разбрах, че това, което преживявам, не е просто умора. Не е просто „разглезване“.

Това е постоянен шум в главата.

Това е вина, която не напуска.

Това е тревожност на стероиди.

Това са мисли като: „Ами ако бебето спре да диша, защото го облякох с тънко боди?“

Социалните мрежи ни продават филтрирана версия на родителството – усмихнати лица, мляко с пяна в естетично стъклено шише и бебета с бели дрехи, които явно никога не повръщат.

Реалността често е друга:

• Да не си сигурна кога за последно си яла.

• Да питаш Google „Нормално ли е да не обичаш бебето си веднага?“

• Да се разплачеш от миризмата на омекотител, защото ти напомня на болницата.

• Да изглеждаш усмихната навън, но вътрешно да се чувстваш празна.

И тогава някой ти казва: „Ама какво ти е, ти си майка, трябва да си щастлива!“ А ти се чудиш – това или е дефект в мен или просто реалността, за която никой не говори?

Истината, която не искаме да чуем

Менталното здраве не е прищявка. Не е лукс. Не е само за „разглезените градски майки с психолози в джоба“. То е като кислородната маска в самолета – ако не я сложиш първо на себе си, няма как да помогнеш на никого. И да, баба може би е оцеляла без психолог. Но това не значи, че не е плакала тайно в мазето, докато затваря буркани със зимнина. Просто тогава не е било прието да се говори.

Може би ние сме първото поколение майки, които открито признават: „Не се чувствам добре и това е важно.“ Не защото сме по-слаби, а защото вече разбираме, че психичното здраве е точно толкова важно, колкото физическото. Защото депресията не се лекува със „стегни се“. Тревожността не минава с едно „мисли позитивно“. И майчината вина не изчезва, ако просто се усмихваме повече на снимките.

Какво можем да направим

• Да спрем да се сравняваме с чужди филтрирани животи.

• Да искаме помощ – от партньор, семейство, приятели или специалист.

• Да слушаме тялото си – когато ни казва, че сме на ръба.

• Да говорим – защото мълчанието храни вината и изолацията.

  
  

Ако от седмици се чувстваш празна, раздразнителна или без енергия – това не е просто „лош ден“. Това е знак, че имаш нужда от грижа и внимание към себе си. Не чакай да „премине от само себе си“. Не вярвай на гласа, който шепне, че си лоша майка. Този глас лъже.

Менталното здраве не е каприз. Не е балет за богаташи. То е оцеляване. То е силата да се върнеш при себе си, за да можеш да бъдеш до хората, които обичаш.

И да, баба може да шие рокли от пердета и да готви за 12 души едновременно. Но и тя е имала своите тихи битки. Разликата е, че ние вече не искаме да ги водим сами и в тишина.