Мамо, аз те обичам... но съм те сринал психически 4 пъти днес.

„Мамо, обичам те!“ – тези думи топлят душата, нали? Особено когато ги чуеш в 07:00ч. сутринта, преди кафето, с едно око полуотворено и последни надежди, че кафемашината ще те спаси. (И ако имаш късмет – без някой да ти седи върху главата, докато ги изрича.)

Но после? После идва ежедневието. Или по-точно: тестов експеримент върху психиката, известен още като „денят на майката“. Всеки обича да казва, че децата са радост. И са, но между моментите на радост има поне четири психически срива... на ден - минимум.

Ден като всеки друг (или не чак толкова)

Започваш деня с невинна молба:

– „Мамо, искам ябълка.“ - Разбира се. Вадиш ябълка, белиш я, режеш я на перфектни, симетрични парчета, поднасяш я с любов. Тя ти се усмихва - Малък момент на победа.

Пауза...

– „Не искам ябълка! Искам банан!“ - Разбира се, че иска! Сменяш ябълката с банан. Поднасяш го като офицер от придворната кухня, като си започнала да го белиш. Детето го приема с величествена снизходителност.

– „НЕ, не искам ти да ми го белиш! Искам САМА да си го обеля!“

(Тук вече усещаш как малка вена на челото пулсира. Това е нормално. Това е майчината вена.)

Отдръпваш се. Гледаш я как се приближава, за да вземе нов банан... и го хвърля на пода.

– „НЕ ГО ИСКАМ ТОЗИ - има черно!“ – крясъкът отеква в кухнята като химн на безумието.

Дадох „черния“ банан на брат ѝ - поне на 1 година още няма претенции. Не крещях. Не плаках. Просто погледнах към тавана и прошепнах на себе си: „Дишай! Още колко много размазани банани ще има да чистиш...“

Любовта в ерата на сривовете

И точно когато си на ръба – с банан на стената, банан на пода, бебе със смачкани банани в ръце, което реве в далечината, и кафе, което отдавна е студено – детето те поглежда право в очите. Със светлина, невинност и дяволитост в едно.

– „Мамо, обичам те!“

(Прекрасно. Психическият ми срив идва с гарнитура от „Обичам те“.)

Да, разбираш, че това, което току-що преживяхте, е любов, смесена с хаос, поръсена със сълзи и поднесена върху трохи от закуска. Това е онази особена, разтърсваща любов, която те разбива и сглобява едновременно.

Четири сривания на ден – по рецепта

Ако някой ден се чудиш дали си добър родител, просто преброй колко пъти си била на ръба. Ако са поне четири – значи си отдадена. Ако са осем – значи имаш две деца. (Ако са дванадесет – прегръщам те мълчаливо през екрана.)

Сриването не означава, че не си способна. То означава, че си жива. Човек, който има граници, нужди, нервна система, която иска почивка, но не ѝ се полага.

Комедията на оцеляването

Хуморът е единственото нещо, което понякога стои между теб и отчаянието. Например:

– Когато се опиташ да отидеш до тоалетната и детето крещи:„Мамо, къде си?! Мамо, къде изчезна?!“ (Аз не изчезвам. Просто искам да си сменя превръзката на спокойствие. )

– Когато ти поднасят „супа“ от конструктор и изискват да я „ядеш с наслада“.(Хрупкаво е. Мисля, че имаше и трохи от вчерашния опит да нахраня децата поне със сух хляб.)

– Или когато дъщеря ти те поглежда и казва: „Мамо, ти изглеждаш изморена. Може би си вече стара.“ (Да, душичке. Старостта настъпи около второто събуждане тази нощ.)

Истината зад всички тези сривания

Да си майка означава да те обичат до полуда и да те побъркват едновременно. Това е живот, в който „Обичам те“ върви ръка за ръка с „Искам вода, но не от тази чаша!“ и „Защо не ми даваш да ям от земята?!“.

Но това е и живот, пълен със смисъл. Всяко сриване е доказателство, че си в епицентъра на нечий свят. И че си достатъчно силна да поемеш обич, гняв, сълзи и смях – често в рамките на 15 минути.

Ако си се сринала 4 пъти днес – поздравления. Оцеляваш!

Ти не си сама. И не си „лоша майка“, защото понякога ти идва да избягаш.

Просто си човек, който обича до крайност. С банан в косата и изпъкнала вена на челото.