Добро утро, шампионе!

Той става. Протяга се. Пие кафе. Обува чист панталон, чиста риза. Излиза. Свобода.

Аз? Събуждам се от бебешки писък, настъпвам лего с бос крак и започвам деня с размазан банан в косата. (Да, банан. И да, не е моят банан.)

Той „ходи на работа“.

Аз съм вкъщи – и очевидно не върша нищо. В смисъл… „Какво толкова правиш по цял ден?“

О, скъпи… нека ти покажа една обикновена сутрин:

• 07:00 – Приемам длъжността готвач. Меню: бъркани яйца, които ще бъдат изядени само ако са „точно като вчера“. Разбирай – в същата чиния, със същата лъжица, иначе става революция.

• 07:45 – Сервитьор в ресторант за най-капризните клиенти в света. Не дават бакшиш, но дават мнения – и то силни.

• 08:30 – Психолог на 4-годишен клиент, който преживява екзистенциална криза, защото чорапите му са „твърде скучни“.

• 09:15 – Хигиенист, специализиран в почистване на петна от неизвестен произход. Често работя на терен – 4 кв. метра, 73 пъти на ден.

• 09:40 – Диктор с безкрайно повторение: „Мамо, разкажи пак за птичките!“ (Да, за същите птички, които разказвах и вчера, и онзи ден, и в съня си.)

• 10:15 – Жертва на домашен тероризъм – 1-годишно ме атакува с пластмасова лъжичка. По челото. Без предупреждение.

И така… до обяд.

Малките моменти на завист

Да, понякога ти завиждам. На колегите ти. Те ходят на обяд СЕДНАЛИ, в ресторант с истински чинии. Пият кафе, докато е топло. Никой не им крещи „НЕ ЩЕЕЕЕМ ТОВА!“ посред залата.

Ти се прибираш уморен.Аз съм изцедена.

Ти искаш 10 минути тишина. Аз искам 10 минути без някой да ме пипа, дърпа, държи, виси на ръцете и кракате ми.

Поглеждаме се. Нито дума. После започва преговор:

– „Ти ли ще изкъпеш детето?“

– „Не, ти.“

После тишина. Екшън, но без музикален съпровод. Само с плач. На голямото дете, на бебето… и вътрешен на мама.

Да, знам, че работиш. И аз работя. Разликата?

– Твоята работа има обедна почивка.

– Моята – не.

– Ти имаш признание, колеги, заплата.

– Аз? Имам „Мамо, ака ми се!“ в 17:12.

Ти носиш хляба. – Аз нося света на малки същества.

Ти често не разбираш защо плача. – Аз често не разбирам как можеш да не плачеш.

Но и двамата се опитваме. По нашия си, изморен, объркан, грешащ начин.

Истината за майчинството от вкъщи

Майчинството вкъщи не е „почивка“. То е работа с 24-часово дежурство, без уикенди, без болнични, без платен отпуск. И без благодарности… освен ако не броим залепеното стикерче на челото: „Ти си супер“. (Понякога и стикерчето е криво.)

Защо трябва да говорим за това

Ако партньорът ти не разбира – кажи му. Не с обвинения. Не с „ти никога“ и „ти винаги“. А с истории. Истински. Топли. Понякога смешни, понякога тъжни. Разкажи за банана в косата. За чорапите, които бяха „твърде скучни“. За това, че 8 часа си „на смяна“, но без почивка за тоалетна.

Не си невидима. Просто понякога си толкова добра в това, което правиш, че изглежда лесно. А то изобщо не е. И следващия път, когато чуеш „Какво правиш по цял ден?“, усмихни се. И отговори: „Жонглирам с биберони, лъжички и нерви – и засега нищо не е паднало.“