„Разходката“ – романтичната теория срещу бруталната реалност

Идеята звучи чудесно на теория.

Слънце. Чист въздух.

Деца, които си играят кротко.

Майка, която грациозно бута количка с лате в ръка, усмихва се на минувачи и сякаш е излязла от реклама на омекотител.

СТОП.

Това не е реалност. Това е фантазия, заснета с филтър и трима асистенти зад кадър.

Реалната разходка започва така:

Слагаш на бебето шапка. То я сваля. Слагаш я пак. То я хвърля. След пет минути спор и леко нервно потрепване на окото, се предаваш.

„Добре, без шапка. Разболей се, но поне излез.“

Голямото дете междувременно тича из входа с вик:

– „Аз искам колелото!“

– „Добре, вземи го.“

– „Не, не искам колелото!“

– „Добре, остави го.“

– „Не, искам го, ама ти да го буташ!“

И така започва тренировката по кросфит за родители.

Сценарийът се усложнява:

Още не сте излезли от улицата, когато започват въпросите:

– „Къде отиваме?“

– „Кога ще стигнем?“

– „Може ли сладолед?“

– „Ако не може сладолед, може ли поне да ти покажа нещо гадно в носа си?“

След три пресечки бебето решава да се наака. Но не просто леко. А така, че памперсът вече се предава физически. Разбира се, това се случва на най-далечната точка от дома – където няма пейка, няма сенка, има само вятър и свидетели.

Майчинска логистика на оцеляването:

Носиш:

• 15 килограма дете,

• 3 кутии солети,

• резервни чорапи,

• 1 литър вода,

• бутилка със сапунени балони,

• и, разбира се, камък с „очи“ – новото „съкровище“.

Камъкът, разбира се, е тежък колкото егото на почти петгодишна, която не иска никой да ѝ помага.

Романтичният момент… не настъпва

Минавате покрай площадката. Всички други деца изглеждат щастливи, техните майки – спокойни, косите им се веят на слънцето.

Ти? Потна, с разрошен кок и пет различни петна по тениската (едното е от солети, другото от неизвестен произход).

Опитваш се да вдишаш дълбоко и си казваш:

„Ще се насладя на момента. Все пак това е семейството ми.“

И точно тогава чуваш:

– „Уааааа!“ - голямото ми дете ударило малкото с пръчка...

– „МАМО, АМА АЗ САМО ГО ГАЛИХ!“

Фрази, които крещиш по време на „приятната разходка“:

• „Не бутай бебето с пръчка, моля те!“

• „Ние не ближем катерушките, обичам те, но не.“

• „Къде са обувките ти?! Какво значи, че си ги хвърлил в храстите?“

• „Не, не ядем кал!“

• „Да, знам, че е буболечка. Но, не я носим вкъщи.“

• „Не, не пикаем в пясъчника!“

След всеки вик се опитваш да си поемеш въздух и да си припомниш онези снимки от Instagram с хаштаг #perfectmomlife. И си мислиш: „Къде са моите филтри?“

Кулминация: философски въпроси

След час и половина под открито небе започваш да разсъждаваш върху живота.

– Защо изобщо излязох?

– Какво означава „почивка“?

– Има ли разлика между „гняв“ и „майчинство“?

– Кога ще изобретят телепорт за колички и бебета?

Докато мислиш за това, бебето се опитва да изяде листо, а голямото прави „пясъчна торта“, която гордо поднася на непознато дете.

Връщането у дома – поход на оцелелите

След като си тичала, уговаряла, бърсала, сменяла пелени на тревата, вадила пясък от памперс и си била ухапана от четири комара – решаваш, че е време да се приберете.

Вървите обратно, бавно като воини след битка. Децата пеят нещо неразбираемо. Количката скърца. Ти си уморена, мълчиш и си мечтаеш за тишина и студен душ.

Прибирате се.

Децата: „Кога ще излезем пак?“

Ти (в ума си): „Когато ми върнат разсъдъка и коленете.“

На глас обаче казваш с усмивка: „Скоро, милички.“ (вътрешен смях).

Поука!

Разходката не е „отдих“. Тя е мобилно родителстване под открито небе. И все пак, има нещо хубаво в нея – след разходка децата спят по-добре, ти виеш по-малко в хладилника, и понякога, когато вятърът утихне и слънцето падне меко по лицето ти, си казваш:

„Добре. Ще оцелеем. Даже пак ще излезем… след две години.“