„Мамо, обичай ме ПОВЕЧЕ!“

или как да балансираш между две деца и себе си, без да избухнеш в сълзи – поне не публично.

Имам две деца. Едното се опитва да си напъха чорап в устата. Другото – да напъха брат си в шкафа. Малка разлика във възрастта, голяма разлика в нуждите. Едното иска гушка. Другото иска гушката само за себе си. Едното реве, защото падна. Другото – защото видя, че не гледам само него. А аз? Аз просто искам да изпия кафето си топло и да не се налага да обяснявам на 4-годишна личност защо любовта не се измерва в броя целувки.

🧒 + 👶 = 💣 ?

Когато се появи второто дете, дъщеря ми, която дотогава беше звездата на шоуто, изведнъж се озова на втори план. Не защото я обичах по-малко, а защото някой друг буквално висеше на гърдите ми (и физически, и емоционално). В началото се стараех. Наистина се стараех:

– „Време само за теб, мила!“

– „Да, ще направим маникюр… само да приспя бебето!“

– „Ти си най-важна! Просто… чакай малко.“

Исках да направя така, че никой да не се чувства пренебрегнат. Истината? Някой винаги се чувства така. Често – този някой съм аз.

Скандали, викове и любов в буркан

Сценарий от всеки втори ден:

– Бебето пищи, защото иска мляко.

– Дъщерята пищи, защото бебето пищи.

– Аз пищя, защото искам тишина.

– Кучето повръща от напрежение.

– Мъжът ми казва: „Спокойно, ще мине.“ (НЕ ПОМАГАШ!)

После… магия. Те се смеят. Прегръщат се. Тя му дава лъжичка кисело мляко. Той я дърпа за косата. Всичко е нормално. Всичко е взрив.

А къде съм аз?

Между пъзела и пюрето, между „Мамо, ще ми четеш ли?“ и „Мамо, дай млякото“, аз изчезнах.

Прекарвам деня като пожарникар с една кофа вода и два горящи фронта, който тайно мечтае за 15 минути на терасата с тапи в ушите. Няма да лъжа – понякога, когато бебето спи, а голямото дете рисува, стоя и ги гледам с топло сърце… и после си спомням, че всъщност просто искам да седна на пода и да не ме пипа никой.

Детската перспектива (може би?!)

От нейна гледна точка (4 г.): „Преди бебето, мама беше моята мама. Сега мама е на бебето. Аз още я обичам, но понякога я искам повече. Защото бебето я държи много. И аз искам да я държа много. И ако бебето плаче – аз също ще плача, за да ми обърне внимание. Ако бебето пие мляко – аз искам сок, но само от тази розова чаша, защото иначе… не е същото. А и мама казва, че ме обича еднакво, но аз искам да ме обича малко повече.“

От неговата гледна точка (1 г.): „Аз съм бебето. Аз имам мама. Мама е моята. Ако виждам друго дете в скута на мама – викам, защото това е МОЕТО МЯСТО. И понякога плача, за да дойде мама. И работи. Винаги работи.“

Уроците, които научих

• 10 минути на ден само за голямото дете. Не трябва да е грандиозно. Може да е игра, разходка до магазина или просто да седим на пода и да си говорим. Но тези 10 минути са „само аз и ти“.

• Да не се чувствам виновна, че бебето получава повече физическа грижа. То просто още не може да си отвори хладилника. Или да каже: „Остави ме, мамо, имам си работа.“

• 15 минути тишина за мен. Понякога с тапи за уши, понякога с надпис на вратата „В авариен режим“. Да, ще чуя какво се случва отвън. Да, ще изляза, ако мирише на изгоряло. Но 15-те минути са мои.

Истинската мама

Не е нужно да си равна. Нужно е да си присъстваща.

Децата не искат перфектна майка. Искат истинска.

Истинската мама понякога крещи, понякога се затваря в банята за две минути въздух, понякога крие шоколад в килера. Истинската мама обича и двете си деца, но знае, че „еднакво“ не винаги значи „по едно и също време“.

И знаеш ли? Това е напълно окей.