Той мълчи, аз говоря – бракът в реално време

– „Обичаш ли ме още?“

– „Ммм.“

– „Какво значи ‘ммм’? Да, не, гладен си, ще повърнеш…?“

Преди години говорехме за всичко. За любов, мечти, планове, абсурдни теми. Помня как една нощ, около два през нощта, спорихме повече от час дали, ако някой ден имаме двор, ще си купим кон. Аз твърдях, че ще е романтично да пием вино на верандата, докато бъдещите ни деца се учат да яздят в двора. Той твърдеше, че конят е „скъпа косачка с крака“. Не знам защо, но беше романтично.

Сега? Аз говоря. Той мълчи. Аз обяснявам. Той кимва. Аз питам: „Какво има? Той казва: „Нищо.“ - Класика. Брак с две деца – сезон 2, епизод 97.

Как стигнахме дотук

Истината е, че не сме станали по-лоши комуникатори. Просто сме станали по-уморени. Моят ден минава в говорене с бебето. Гукане, песнички, инструкции на български, немски и с малко жестомимична пантомима, защото понякога и аз не знам какво точно искам да кажа. Мъжа ми прекарва деня си в общуване с шефа, колегите, клиентите, компютъра и кофата за боклук. С всички, освен с мен. Вечер, когато се прибере, вече нямаме думи. Имаме само: „Дай.“, „Тихо.“, „Къде са мокрите кърпички?“, „Повръща!“ Романтиката е жива, но с лек аромат на бебешко повръщано и фон от детски плач в сол мажор.

Заблудата за „специалните вечери“

В интернет пише, че комуникацията в брака след деца се поддържа със „седмичен разговор по двойки“, „вечер на винце и въпроси за близост“, „уикенд без деца“. Да, добре звучи - на теория. На практика:

• „Седмичен разговор по двойки“ – звучи като доклад за извършентата работа.

• „Вечер на винце и въпроси за близост“ – винцето е там, въпросите ги няма, защото телефоните също са там, а и заспиваме на второто изречение.

• „Уикенд без деца“ – постижимо само ако имаш баба, която не работи, която живее наблизо и която може да издържи сама повече от 4 часа с двете деца.

  
  

Какво всъщност направихме

Една вечер (по чудо децата заспаха преди полунощ) седнахме на терасата. Не планирано, не с „сега ще си кажем важни неща“, а просто… се случи.

Аз: „Имам чувството, че сме съквартиранти в общежитие за бебета.“

Той: „И аз.“

Аз: „Имам нужда да говорим като преди.“

Той: „И аз, ама не знам откъде да започна.“

Това „не знам откъде да започна“ ме удари повече от „ммм“. Понякога не е, че не искаш да говориш – просто нямаш енергия да подредиш мислите си.

Малките победи

Решихме, че няма да чакаме специални поводи за „разговори по двойки“. Започнахме с малко:

• 5 минути преди да легнем – без телефони, без телевизор.

• Говорим за каквото ни дойде – от детето, което днес е нарисувало принцеса с брада, до това защо съдомиялната мирише странно.

• Не се подиграваме на темите (освен ако не са наистина смешни).

Постепенно тези 5 минути станаха 10, после 20. Нямаше магия, но имаше едно усещане – че пак сме отбор.

Моят вътрешен преводач на „ммм“

С времето се научих да превеждам мъжкото „ммм“.

• „Ммм“ с вдигната вежда – значи „Да, но ме мързи да обясня“.

• „Ммм“ с пълна уста – „Да, и съм гладен“.

• „Ммм“ със затворени очи – „Да, но вече спя прав“.

  
  

Съвет от мен (несертифициран брачен консултант)

Ако си майка и ти се струва, че говориш на стена – може би отсрещната „стена“ също се чувства така, но няма сили да го каже. Не го приемай лично.

Прегърнете се. После поговорете. Дори за 5 минути. Дори за коня в двора, ако трябва.