Въртележката на ужаса: класирането за ясли в София тази година е административен стендъп
- The mental mama

- 29.04
- време за четене: 5 мин.

Каката е уредена. На пет години остава в същата градина, вярно, с други госпожи, но поне едни и същи шкафчета и едни и същи драми. Тя знае кой плаче само в понеделник, кой си носи динозавър в джоба и кой хапе, когато е емоционално претоварен. Тоест — напълно адаптирана е към системата. Почти като мен, само че с по-малко кофеин и повече фиби.
Тя е вътре. Настанена. Уредена. Институционализирана.
Синът ми е набор 2024. Почти на две. Ходи на частна ясла, защото когато трябваше да тръгне на ясла, общинска нямаше. Или имаше, но за деца на хора с по-добра карма, по-добър адрес и вероятно леля в районната администрация.
Сега кандидатства за общинска.
И така започна моето ежегодно участие в най-българския риалити формат:„Стани родител и оцелей в ИСОДЗ“. Награда няма. Само нервен тик и още една причина да си сипеш чаша вино.
Малко предистория за тези, които не са в темата (честито, живели сте добре)
Ако не сте кандидатствали за ясла в София, първо: поздравления за нервната ви система. Второ: нека ви обясня.
В София кандидатстването за ясла не е административна процедура.
То е escape room. С дете. Без инструкции. И с таймер.
Тази година сценаристите решиха да вдигнат нивото.
През март — тоест буквално месец преди класирането — Столичният общински съвет реши, че е идеален момент да приеме нова наредба за приема в ясли и градини.
Не година по-рано. Не след обществено обсъждане, което да има смисъл. Не в момент, в който родителите не са на ръба.
Месец преди класирането.
Това е все едно да смениш правилата на „Стани богат“ след въпрос за 50 000, да загасиш лампите и да кажеш: „Спокойно, системата ще се адаптира.“
Системата, разбира се, не се адаптира. Родителите — да.
Новите правила, или: кой живее тук и от колко време?
Голямата звезда в новата наредба беше т.нар. адресна уседналост.
Превод: не е важно само къде живееш. Важно е колко отдавна живееш там. Почти като романтична връзка. Само че с входящ номер.
Точките изглеждат така:
над 3 години на адрес в района → 8 точки
от 1 до 3 години → 5 точки
под 1 година → 1 точка
С други думи: ако си се преместил, защото си пораснал, сменил си квартал, наем, работа, семейна конфигурация или просто не си живял 11 години в двустаен с баба си — успех. Ако си нов в квартала, системата учтиво ти казва: „Разбираме, че съществувате. Просто не с приоритет.“
След което започна най-българската дисциплина: адресна гимнастика.
Опашки за адресни регистрации.
Деца, преместени при баби.
Баби, активирани като стратегически ресурс.
Дядовци, внезапно превърнати в образователна инфраструктура.
Цялата държава за кратко се превърна в семейна логистична схема.
И честно? Не обвинявам никого.
Когато системата стане абсурдна, хората не мамят. Хората просто оцеляват креативно.
После дойде съдът. Защото, разбира се, че ще дойде.
Тук сюжетът мина от „битова сатира“ в „административен трилър“.
Административният съд спря ключови части от новата наредба. Точно онези, свързани с адресната уседналост, приравняването на адресите и прилагането им още тази година.
Тоест съдът каза: „Тези правила, в този вид, не.“
Прекрасно. Ясно. Логично.
Само че общината каза нещо в духа на: „Да, да, видяхме. Но няма да пипаме системата, докато ВАС не каже последната дума.“
ВАС още не я е казал.
Класирането е на 8 май.
Съдът е спрял правилата.
Системата работи по тях.
Общината чака.
ВАС мълчи.
Родителите обновяват страницата като трейдъри в срив.
Аз седя на дивана, с лаптоп, студено кафе, отворени 17 таба и онзи специфичен поглед на човек, който вече не търси решение. Само сюжетна логика.
Няма такава.
Нашата ситуация, или: събирам точки като в лоша настолна игра
Синът ми е набор 2024. Ходи на частна ясла. Кандидатства за втора яслена група в общинска.
Тук идва любимата ми част. Тази, в която вече не знаеш да се смееш ли, или да си извадиш удостоверение за психическа устойчивост.
Има критерий за дете, което вече е посещавало детско заведение.
Звучи логично, нали? Ходило е. Адаптирано е. Свикнало е. Системата би трябвало да каже: чудесно.
Не.
Тази точка не важи сега.
Тя важи следващата година. Когато кандидатства за първа градинска група.
Тоест: детето ми ходи на ясла, кандидатства за ясла, но точка за това, че ходи на ясла, не получава.
Ще я получи догодина. Като ретро бонус. Като административен кешбек.
Разбирате ли?
Аз не. Аха и тази точка ще отпадне, ама чак за набор 2025. Юхууу! Добре че родих преди това.
Но за сметка на това получаваме точка от каката, защото тя вече е в същото заведение.
Тоест системата казва: „Не ни интересува, че детето е адаптирано. Но щом има кака вътре — е, това вече е семейна препоръка.“
С две думи: точка не от логика, а от роднинска връзка.
Благодаря, како. Ти си гръбнакът на тази кандидатура.
4000 деца отвън. И това не е „статистика“, а диагноза.
Около 4000 деца остават извън системата.
Не извън класирането. Извън системата.
Това е много важна разлика.
Не говорим за „няма място в предпочитаната градина“. Говорим за „няма място никъде, точка“.
И почти всички са в яслена възраст.
Тук вече не говорим за неудобство. Говорим за структурен проблем, който години наред се замазва с класирания, компенсации и административен фолклор.
Проблемът не е само в местата.
Проблемът е, че няма персонал.
Няма сестри.
Няма хора.
Няма условия.
Няма предвидимост.
Но има система.
И системата, както знаем, много обича да съществува дори когато не работи.
Какво всъщност побърква родителите
Не е само недостигът.
Не е само липсата на места.
Не е дори абсурдът — ние като народ сме с висок толеранс към абсурда. Това ни е като витамин D, само че административен.
Побърква те друго.
Че всичко се случва в последния момент.
Новите правила — в последния момент.
Съдът — в последния момент.
Обжалването — в последния момент.
Информацията — в последния момент.
Класирането — скоро.
Ти — на ръба.
Детето — иска "кото" (млякото) и да ближе парапета.
И точно в този момент трябва да си рационален възрастен.
Трябва да сравняваш критерии, да четеш наредби, да смяташ точки, да следиш съдебни решения и да не забравиш, че същия ден трябва и да купиш мокри кърпички.
В 11:40 четеш определение на съда.
В 11:47 някой ти крещи „МАМО, ТОЙ МЕ ГЛЕДА“.
В 11:52 попълваш ИСОДЗ.
В 11:53 бършеш нечий нос.
В 11:54 си отворила наредбата.
В 11:55 някой е близнал контакта.
Това не е „организация“. Това е live-action burnout.
Какво би изглеждало като нормална система (ако някой пита)
Ето една радикална идея: да не превръщаме приема в риалити формат.
Няколко скромни предложения, от мен, майка с три отворени таба, две деца в скута и нулево доверие в административния сюрреализъм:
правилата да се обявяват поне година по-рано, не когато родителите вече са вътре в процеса;
ако съдът спре правило, системата да не продължава да го прилага като пасивно-агресивено бившо гадже;
критериите да са разбираеми и човешки, а не да изискват магистратура по административно право;
да има реален, публичен план за яслените места — не „чакаме“, а „ето какво ще отворим, кога и с кого“;
да се инвестира в персонал така, сякаш децата наистина са приоритет, а не PR фон;
и може би, само идея, да не караме родители на двегодишни да играят Hunger Games, но с акт за раждане.
Ако и вие сте в тази въртележка
Проверете си точките. После пак.
Особено ако сте с набор 2024, частна ясла и наивната вяра, че „щом вече ходи на ясла, това сигурно се брои“.
Не. Не се брои. Не и сега. Не и така. Не и в този сезон.
Ако имате батко или кака в същото заведение — отбележете го. Това поне работи.
Следете сайта.
Следете сроковете.
Следете нервите си.
Пийте вода.
Не четете коментарите под новините след 22:00.
Накрая
Каката е уредена.
Синът — ще видим.
Аз съм в онзи красив етап на майчинството, в който редувам кафе, сарказъм и леки нервни сривове с функционален грим.
Синът не знае какво е ИСОДЗ. Иска кото. И е щастлив.
Честно? Това е най-здравословната позиция по темата.
Може би всички трябва да сме малко повече като него.
По-малко ИСОДЗ. Повече мляко. По-малко наредби. Повече здрав разум.
Но докато това стане — ще се въртим на въртележката.
Заедно. 🌀




Коментари