Да се разболееш — мисията невъзможна

Майчинството е пълно с неочаквани моменти, но нищо не те подготвя за това да се разболееш, докато гледаш тримесечно бебе. Ето как премина моята мисия – оцеляване в света на сезонния грип.

От скоро съм майка. Определено млада и все още учеща се в движение в този ежедневен екшън, вече дълбоко потънала в света на памперси, биберони и… оп, нещо ново — сополи.

И, разбира се, точно когато си мислиш, че започваш да свикваш с новия ритъм, сезонният грип решава да ти припомни кой е шефът. Не само мен, а и бебчето ми — на едва три месеца — беше атакувано от същия вирус. Естествено, защото майките никога не боледуват сами. Паника! „А сега какво?!“

Обаждам се на таткото:

– „Ела, грижи се за бебето, аз съм болна!“

Отговорът:

– „Не мога, на работа съм. Сложи си маска… е толкова ли е лошо положението? Довечера ще си дойда.“

Маска? Сериозно?! След като вече няколко пъти дърпам сополи с уста? Но добре, ще сложа. Благодаря ти, скъпи… много полезно. Може би като скорошна майка си представях нещата по-различно – че в такива моменти ще сме рамо до рамо, като от онези реклами с усмихнати родители и бебета в перфектно подреден дом.

Но реалността е друга – анцуг на два дни, коса в кок и заформяща се планина от салфетки. А само преди два дни се хвалех как най-сетне от месец време съм успяла да си направя маска за лице…

Маската ми сега е по-скоро символична – защото бебето така или иначе реши да ми кихне в лицето. А и аз, с тези промивки на нейния нос, не знам дали я защитавам с тази маска или просто играем на „доктор и пациент“.

Докато се чудя как да оцелея с болки в гърлото и течащ нос, в едната ръка държа телефона – личният лекар: „С бебе си – атакувай вируса веднага!“ И така направих. Без капка съмнение – както винаги, тя беше права.

След това звъня на педиатъра: „Спокойно, само промивки за нос и ще мине.“ Хубаво, промивки – но достатъчно ли е? Дилемата на новата майка и педиатъра, който още при първото ни посещение каза: „При нас се идва само за сериозни неща.“ Лесно е да се каже, когато не си ти тази, която не е спала, докато храни бебето си и се опитва да не кихне върху него.

И да, притесних се. След кратък „форумен тур“ и съвети от майчинския ми кръг, реших, че все пак трябва да се преслуша бебчето. Едно обаждане до втори педиатър и ситуацията вече е под контрол. Не, не съм параноичка — просто майка, която иска детето ѝ да е добре. Ех, майчински живот…

Домът прилича на бойно поле — бебе със запушен нос, татко, който „работи 12 часа“, и аз — с чай в едната ръка и спрей за нос в другата. А тегленето на сополи? Да, с онзи легендарен аспиратор, който се дърпа с уста. Майките ще ме разберат — това е истински акт на любов. Предложих на таткото да опита, а той само вдигна рамене:

– „А, не, ти се справяш страхотно!“

Ммм, да. Определено се справям страхотно.

В помощ ми се притече и моята съседка – майка на две деца и активно работеща жена, преминала неведнъж през същия кошмар. Дойде въоръжена с лепенки за нос с етерични масла и увереността на човек, оцелял след майчин апокалипсис. И, честно казано, може би не ми помогнаха кой знае колко, но бебчето определено заспа по-спокойно с тях.

За няколко дни нашият дом заприлича на мини лаборатория – чайове, хомеопатия, антибиотик, джинджифил, лимони, кърпи и една изтощена, но решителна майка. И все пак намирах моменти за смях – защото какво друго ти остава? А най-щастливите моменти бяха, когато бебчето не хриптеше и спеше спокойно с дишащо носле.

Мъжът ми се включи активно – реши да напазарува и дори направи вечеря.

Да, определено такива моменти си заслужават. Малък жест, но с огромен ефект. За първи път от дни седнах на масата и просто поех дъх. А когато бебето най-сетне заспа с носле, което диша спокойно, разбрах – няма по-голямо чудо от това малко същество, което ти дава сила дори в най-уморените дни.

Какво научих:

• Да се разболееш, когато си майка, е мисия почти невъзможна, но и тест за това колко силна можеш да бъдеш.

• Помощта може да дойде откъдето най-малко очакваш – дори от съседката с етеричните лепенки.

• И най-важното – позволи си да не си перфектна. Понякога „оцеляхме“ е напълно достатъчно.